Някои хора се отървават от животните толкова лесно, колкото изхвърлят стари мебели.
Моят съсед направи точно това.
Неговата овчарка Лада роди кученца — пет малки топчици с меки лапички и още слепи очи. Първите дни той дори ги показваше на всички в двора, смееше се и казваше колко са здрави. Но минаха две седмици и радостта изчезна. Кученцата започнаха да скимтят нощем, Лада почти не се отделяше от тях, а съседът все по-често мърмореше, че му е омръзнал „този зверилник“.
Една сутрин видях как слага в багажника старо одеяло и кашон.
— Къде ще ги караш? — попитах аз.
Той сви рамене.
— В селото зад гората. Там е пусто. Може някой да ги прибере.
Всичко в мен изстина.
— Няма да ги оставиш там, нали?
— А какво да правя? Да храня шест кучета ли?
Той затръшна багажника, преди да успея да кажа нещо.
Цял ден нещо странно ме измъчваше. Вечерта заваля дъжд — студен и ветровит. Не издържах и тръгнах по стария път към изоставеното село, за което говореше съседът.
Селото ме посрещна с празни къщи и тъмни прозорци. Дъските по оградите гниеха, кладенецът беше обрасъл с трева. Отначало не чух нищо, само вятъра.
А после — тихо скимтене.
Тръгнах по звука с фенерче. Зад полуразрушен навес, под ръждив лист ламарина, лежеше Лада. Мокра до кости, трепереща, тя притискаше кученцата до корема си. Едно от малките едва се движеше.
Когато лъчът светлина докосна муцуната ѝ, кучето дори не изръмжа. Просто ме гледаше така, сякаш вече беше прекалено уморена, за да се страхува.
До нея лежеше празният кашон.
Той наистина ги беше изоставил тук.
Внимателно се приближих. Лада не помръдна. Само сложи глава върху лапите си и затвори очи, сякаш разбираше: щом човек е дошъл посред нощ под дъжда, по-лошо вече няма да стане.
Свалих якето си и увих кученцата в него. Бяха ледени.
У дома жена ми първо ахна, когато видя цялата тази мокра глутница в антрето, а после мълчаливо донесе кърпи и включи печката.
През нощта най-слабото кученце спря да диша.
С жена ми седяхме до него почти до разсъмване, опитвайки се да го стоплим, но малкото сърце вече не биеше. Лада тихо скимтеше, опряла нос в ръката ми.
На следващия ден отидох при съседа.
Той отвори вратата сънен и раздразнен.
— Ти луд ли си?! — казах аз. — Едно кученце умря!
Той отмести поглед.
— Не помислих…
— Точно така. Изобщо не си мислил.
След това почти никой в двора не говореше с него.
А Лада остана при нас.
Кученцата пораснаха удивително различни: едното стана огромно мързеливо куче, друго постоянно влачеше обувки, третото обожаваше да спи до радиатора. Но всеки път, когато започнеше дъжд, Лада обикаляше къщата и проверяваше дали вратите са затворени.
Сякаш още се страхуваше, че някой ден отново ще се озове в онова мъртво село сред празните къщи и мократа трева.
Понякога нощем тя отиваше до детското легло на сина ми и лягаше до него, сложила глава върху лапите си.
Сякаш куче, което веднъж е било предадено, беше решило, че повече никого в този дом няма да позволи да остане сам.